Ясно беше, че се качваме на тавана, за да откриваме съкровища. А това място е същинско находище на скъпоценности, и то голямо. Подслонява на сухо и проветриво място многобройни кашони със стари книги. Стари книги… Две думи, а толкова магия в тях!

В онзи ден открих малката, блестяща папка на Майстора. Странѝците ѝ обгръщаха грижливо студентската разработка на анонимен роднина, озаглавена “Мястото и значението на Майстора в контекста на цялостното развитие на българската пластическа култура от Освобождението до сега /1882 – 1960 (29.IX.)” – 27 ръкописни страници, 11 фотографии на картини на Художника (с името и годината на гръбчето, размер: 15 x 21) и… още един бисер – грижливо сгъната изрезка от вестник (за жалост не я ясно кой) с материала на Иван Иванов, който предстои да прочетете.

Струва ми се, че зная как се чувстват златорърсачите, когато попаднат на жила, защото много пъти съм изпитвала тяхното щастие. Разликата е, че моето съкровище не бива да остава само мое притежание, защото принадлежи на всички. По право и по орис.

Фотографиите…

Майстора

Бисерът…

художник

Беднякът, щом влезе в чужда къща, бърза да разбере колко кокошки има на двора и колко яйца снасят в полозите.

Ала тоя никакъв на вид пришълец в Шишковци, дълъг като снопена върлина, не обърна внимание на дворните птици. Настани се в горния кат на Веячевата къща – хубава и здрава – и всеки ден прекосяваше двора към градините, готов да прегази с дългите си крака любознателните животинки. Те се трупаха наоколо му, кудкудякаха и вдигаха всякаква врява, сякаш снасяха яйце след яйце, а той само трябваше да ги събира. А петелът, с три пера на опашката, извити като жетварски сърпове, кръжеше наоколо и командуваше своето войнство.

Веднъж слънцето още примигваше сънливо в тревата на градините, пришълецът Влади, помъкнал своята вечна кошница и рамка, с изпънато на дайре бяло платно, застъпи една от кокошките. Петелът се разгневи и запротестира, ала Влади беше художник – артист, реши да го подиграе и изкукурига срещу му. Сърпоносецът взе това за препирня, направи кръг през целия двор, спря внезапно и го погледна с едното око: Защо ме лъжеш? – рече му той. Художникът, както носеше палитрата си, изкукурига още веднъж – така хубаво го направи, че цялото кокоше войнство застана на един крак и накриви глава към съперника на своя повелител.

Да не изгуби престиж, петелът се засили, излетя над двора и кацна на оградата. Там разтръска крила и преди да се слегне перушината му, изкукурига с двойно по-голямо гърло. Това изведе от техните скривалища козата с яренцето ѝ, кучето, посипно с мръсна слама, и магарето, което обяви присъствието си, като изпръхтя с ноздри. Изобщо това пехливанско надкукуригване стана истинско събитие, защото сам летният ден пристигна ленив на земята – предупреждение, че не обича врявата.

Високият квартирант, с нос като орало и брада на пророк, закрачи към градината – остави птиците да се разправят помежду си. Там разтвори своята кутия, пусна кошницата в тревата и намести рамката с платното до една ябълка. Като намигаше с едното око, повлиян от петела, той започна да нанася с дългата си ръка разни шарении върху платното. Над него през клоните надничаха едри ябълки и круши, които бързаха да доузреят, усетили слънчевите сокове.

Художникът поглеждаше към кошницата си, после към тях, а по някое време очите му отскочиха над полето – по разпокъсаните небесни хармани над замята.

Към обед слънцето спря за малко точно по средата на своя път – поколеба се дали да се спусне надолу и да се прибере навреме в къщата си. За тази му постъпка имаше една важна причина: художникът беше изпълнил цялото платно с кехлибарени гроздове сред лозови листа, изпръскани с капчици син камък. От гроздето напираше толкова светлина и сладост, че всеки можеше да ги сбърка с истински. Слънцето се почуди-почуди на картината – защото майсторът току-що я изнесе изпод сянката и я подпря край оградата.

Сам искаше да я види от по-далече, пък и зърната да поемат още малко слънчева светлина.

– Е, не излезе баш както трябва, ама нейсе! Човек не може да надхитри природата! – каза на себе си художникът.

След туй намести внимателно шапката на главата си и тръгна с широки, подгъващи се крачки към пруста на къщата. Остави картината край оградата, остави и кошницата. Взе само кутията с боите, притисната под костеливия лакът на ръката.

Тъкмо в това време, кокошето войнство се изниза под оградата – мълчаливо и заканително. Щом художникът се скри в пруста, то наобиколи картината, огледа я от всички страни с всичките си очи и се залови за критична работа. Особена кокоша възбуда, тиха вражда и примесена с радостно къркане врява, и по зърната на гроздето заваля градушка от кокоши човки.

Когато след време Влади – художникът, се върна в градината да довърши картината си, завари страшна олелия. Две деца гонеха с настървение птичата бригада, нейните членове подхвъркваха в едрата трева, спъваха се, криеха се в плета и кудкудякаха обезумели. Петелът-сърпоносец не можеше да им помогне нищо – беше кацнал на най-високата част на оградата и оттам само се заканваше.

Художникът отведнъж забеляза причината за тази суматоха.

Платното цялото беше прочокано и върху него личаха само обелките от кехлибарените зърна на гроздето. Встрани под овощните дървета се мъдреше кошницата с истинските гроздове – незабелязана от разгневената бригада.

– Ей туй се казва критика! – засмя се щастливо художникът. – И аз тъй правя, изчиствам изпърво най-зрелите зърна, че въззелените могат да почакат до следващия ден! – усмивката му угасна, а очите му продължиха да светят от радост…

Сега, след много години, в същата къща – само че подновена и разхубавена, всеки може да види сума картини и шарени черги по стените. Все от този изкусен майстор на четката. Отпред в градината е неговият гроб – той пожела, щом умре, да го пренесат тук. Самата картина с изчоканото грозде никой не може да каже къде е.

А ако питате за кокошките и за петела с трите наточени сърпа на опашката, тях сигурно са ги оскубали и изяли отдавна.

Пада им се такова наказание.

Иван Иванов

художник